„Който се отказва, никога не успява.“ „Не се отказвай!“ „Ако първият път не успееш, опитай отново.“
Съществуват много изрази, които носят посланието, че да се откажеш е лошо. Внушаваме го на децата, възприемаме го като пораснем и считаме това за здрав разум.
Това послание често е погрешно.
Много от нас, включително и аз, са останали твърде дълго на работа, която е трябвало да напуснат. Останали са, въпреки, че вече не вярват в това, което правят, или въпреки токсичността на обстановката. Останали са, за да опитат да се „преборят“ с предизвикателствата. Най-вече са останали, защото да се откажеш е лошо. Който се отказва, е неудачник.
Какво ни кара да продължим да вършим нещо, което отдавна не ни носи удовлетворение, а даже и нанася вреди на психичното и физическото ни здраве?
Самозаблудата на невъзвръщаемите разходи
Невъзвръщаемите разходи, икономически термин означават , разходите, които няма как да бъдат възстановени след реализиране на даден продукт или проект.
Те така или иначе са направени преди настоящия момент и каквото и да направим занапред, тази инвестиция е изгубена.
Този термин се използва широко и в други сфери от живота и науката – психологията е една от тях.
Заблудата на невъзвръщаемите разходи е представена в следната ситуация.
- Представете си, че сте поръчали обилно в заведение и сте платили солидна сметка. Оказва се, че сте очаквали да изядете огромни количества, защото сте били много гладни. Обаче съвсем скоро усещате, че вече сте сити, а повечето храна така си стои пред вас. Чувствате ли се задължени да изядете всичко, защото вече е платено?
- Представете си сега, че сте си купили скъпо и луксозно издание на книга, която очаквате да ви хареса. Четете и разбирате, че ви е много безинтересна. Минават мъчителни дни, в които опитвате да посветите по няколко часа на книгата. Ще я довършите ли, заради времето, което вече сте прекарали в четене? Или заради сумата, която сте платили?
И в двата случая сме направили невъзвръщаеми разходи – голямата сметка за ненужната храна и парите и времето, което вече сме посветили на книгата. Парите вече са дадени, времето вече е изминало. Няма как да си ги възстановим.
Да се подчиним на самозаблудата означава да продължим действието си (ядене без необходимост или четене без удоволствие), заради „инвестицията“, която сме направили, вместо да направим рационален избор да променим поведението си.
Но нека да си кажем откровено – ако продължим да четем безинтересна книга и изгубим още време, това няма да неутрализира изгубеното преди това време, а само ще го увеличи.
Същото се случва с работата ни, с проекти, с които се захващаме, или с наши хобита. Полагаме усилия, но след време виждаме, че нещата не вървят. Нещо не е както трябва, не се получава според очакванията или желанията ни. Ще продължим ли да „натискаме“?
Преодоляването на заблудата
Това противоречие между новопостъпилата информация – че нещо не се получава, както сме го планирали и нашето убеждение, че човек трябва да постоянства и да не се отказва, е класически пример за когнитивен дисонанс.
За преодоляването му можем да прегледаме отново старите си убеждения. Ето няколко идеи:
- Наистина ли времето, прекарано в четене на безинтересна книга, е изгубено? Дали не сме научили повече за собствените си предпочитания относно стил и жанр?
- Когато говорим за проект, от който се отказваме, нека се замислим за качествата, които сме изградили и затвърдили, докато сме работили. Сигурно сме извлекли и ценни поуки от самия неуспех. Поуки, които можем да ползваме за новите си проекти.
- Докато голямата сметка, която платихме в заведението, няма се върне, отново има какво да преценим. Вредата върху здравето ни, нанесена от излишна храна, изядена под напрежение и без удоволствие, може би е по-голяма от похарчените пари. Замислете се за разходите за лекарства или хранителни добавки и диети, които може би ще ни се наложи да направим, заради вредите от неправилно хранене.
Няколко думи накрая
Когато аз се отказах от докторантурата си по английска литература и заедно с това – от академичната кариера, всъщност гласовете За и Против бяха поравно. Въпреки, че го направих във време, когато хората не гледаха много ласкаво на проявата на слабост или непостоянство (каквото изглеждаше поведението ми), се оказа, че половината ми приятели и познати, са съгласни с моето мислене.
Е, другата половина държаха на старото схващане, че щом е почнато, трябва да бъде свършено (за докторантурата), и че работа, която звучи престижно, е по-важна от личното щастие и убеждения.
Иронията е, че щастието е това, което води до щастие.